Глухарът в систематично отношение принадлежи към семейство Кокошки и е разпространен в Европа и Северна Азия. Орнитолозите на основата на клиналната му географска изменчивост описват различни негови подвидове. У нас се среща Централноевропейкия подвид T. u. major Brehm.

Според Русков М., (1957), Ботев Н., (1978), Нинов Н., (1985) видът обитава отделни местообитания в Родопите, Рила и Пирин. Единични находища има на Витоша (резерват "Бистришко бранище") и в Западна Стара планина (резерват „Чупрене”). Основните му местообитания в България се намират в пояса на иглолистните гори между 1200 и 2000-2200 m н.в.

Глухарят има добре изразен полов диморфизъм както по размери, така и по оперение. Мъжките са по-едри. Средната им дължина у нас е около 92 cm, размахът на крилата достига до 125 cm, а средното им тегло около 4,2 kg.

Женските имат средна дължина около 63 cm и средно тегло 2,1 kg. Оперението на птицата зависи от нейния пол. Главата, шията и предната част на гърба на мъжките индивиди са тъмносиви с дребни, извити напречни рисунки. Гърдите са черни с тъмно-зеленикав метален блясък. Коремът е черно-кафяв със слаб метален блясък и отделни бели пера. Крилата са тъмнокафяви. Маховите пера имат черни петънца. От двете страни на рамената се показват белите подмишечни пера и образуват по едно бяло петно. Подопашните пера са черни с бели върхове, а опашните са черни, с бели петна по средата, образуващи тесни линии в разперено състояние. На гърлото има удължени синьо-зелени с метален блясък перца във формата на брада, която става по-забележима с напредването на възрастта. Клюнът е сиво-бял (с цвят на слонова кост) или сиво-жълт, масивен. Горната половина, особено у старите екземпляри, е силно закривена надолу. Над очите си има петно от гола червена кожа. Краката са здрави, масивни, оперени до пръстите. През зимата по тях се образуват рогови ресни, които му позволяват да ходи по снега без да потъва.

Женските индивиди са ръждивокафяви с черно-кафяви и сиво-бели напречни препаски. Подбрадието, гърлото и долната страна на шията са ръждиво-жълти. Коремът е ръждиво-жълт или ръждиво-червен с кафяви препаски и с белезникави до бели върхове на перата. Опашните пера са ръждиво-червени с кафяво-черни препаски и белезникави върхове. Клюнът е сиво-кафяв или жълт.

Младежкото оперение наподобява оперението на женските, но е малко по-светло.

Глухарят е свързан с иглолистните и смесените гори.

Макар и рядко, обитава и широколистни гори, но винаги в съседство с иглолистни насаждения. Любимите му местообитания са заравнените била и припечни склонове в по-високите части на планината, в близост до ручеи, поляни, изредени насаждения, просеки и други места, където обзорът наоколо е добър. Предпочита смесени средновъзрастни насаждения с участие на бял бор, но се заселва и в чисти смърчови насаждения (в Западна Стара планина). Води заседнал начин на живот, но понякога се отдалечава на значителни разстояния и образува нови токовища. Плътността му обикновено е ниска, но понякога се концентрира в по-големи количества на отделни места. През деня и когато линее прекарва на земята, но нощува на дърветата. През зимата прекарва повече време по дърветата, но при много студено време се заравя и нощува в снега. През горещите летни дни се крие в по-сенчести и прохладни гъсталаци. Лети бързо, шумно и не много високо над короните на дърветата. От земята излита лесно, особено през пролетта, когато е по-слаб.

Храната на глухаря е предимно от растителен произход. В зависимост от сезона храната му се състои от иглолиста, пъпки, различни видове семена, боровинки, къпини, малини и други плодове, а също така от насекоми и мекотели.

През зимата в смесените иглолистни насаждения се храни главно с пъпките и иглолистата на белия бор. В чистите смърчови насаждения яде иглиците на този дървесен вид. В смесените широколистно-иглолистни гори се храни с пъпките на бука и други представители на горскодървесната и храстова растителност. Интересно е да се отбележи, че глухарите предпочитат иглолистата само на отделни дървета (предимно от бял бор), намиращи се в изредени насаждения, по перваза на гората и сред поляните, което най-вероятно е свързано с биохимичния състав и хранителната ценност на тези иглици.

През пролетта глухарят започва да се храни със зелените части на растенията, плодове на боровинки, презимували под снега, плодове на хвойна и животинска храна, която се увеличава през лятото. През втората половина на лятото и есента плодовете на боровинките, малините и къпините имат най-съществен дял в храната на глухаря. За улеснение на храносмилането, което се извършва за около 10-12 часа, глухарят се нуждае от малки камъчета - гастролити.

Глухарят е полигамен вид. Периодът на сватбуването зависи от географския район, надморската височина и характера на времето. Сватбуването е съпроводено с токуване на петлите, което се извършва на опредени места, наречени токовища.

Токовищата са относително постоянни. Всеки петел посещава едно и също токовище години наред. Петлите започват да посещават токовищата още в началото на март и при мек сняг оставят следи от разпуснатите си крила. Глухарките се появяват на токовищата през третата десетдневка на март. Тяхното количество е най-голямо около средата на април. През май те вече не посещават токовищата, но мъжките продължават да токуват още 2-3 седмици до средата на май.

Глухарите идват на токовищата вечер. Петелът започва да токува рано сутрин - около 2-3 часа през нощта на дървото, на което е нощувал, на някой камък или пън и завършва на самата земя. Той нощува в средата на короната на дървото, но на разсъмване се изкачва във връхната й част. При токуването заема характерна поза - силно опъната шия, отворен клюн, издуто гърло, отпуснати крила и разперена опашка. Токуването е съпроводено с пристъпване от крак на крак и издаване на специфични звуци. В песента на глухаря се различават отчетливо две фази - чукане и брусене. Отначало той издава звуци, наподобяващи чукане на две сухи пръчки. Чукането постепенно се зачестява и накрая завършва с един по-силен звук, който много автори описват като отделна фаза - плюкане. След плюкането глухарят започва да издава звуци, наподобяващи звуците при точене на коса – брусене. Песента на глухаря е тиха и кратка. Тя се чува на 200-300 m и продължава 5-6 s. В началото на токуването той пее по-рядко, но постепенно се разпалва и в най-интензивния период почти не прави паузи. По време на брусенето, което трае около 3 s, той не чува, но вижда добре. Глухотата му се дължи на запушване на ушните канали при силно отворена уста от края на костиците на долната челюст и от набъбването от нахлулата кръв в една кожна гънка в ушния канал. На разсъмване глухарят слиза на земята, където продължава интензивно да токува и от време на време шумно подскача. Той опложда глухарките на земята, като покрива всички кокошки, дошли на токовището.

При спокойно време глухарите сватбуват до късно - 9-10 часа, след което почиват и се хранят.

Глухарките достигат полова зрелост на една година. Младите едногодишни петли също се появяват по токовищата, но най-често само пеят. На едно токовище най-често се наблюдават 2-3, в по-редки случаи 5-7, дори и повече глухари, които понякога токуват съвсем близо един до друг.

Женските правят гнездото си на земята. При наличие на снежна покривка тя може да се отдалечи на значително разстояние, за да намери подходящо безснежно място. Често гнездото се намира в голите сечища под единични смърчови фиданки или на други места, където може да бъде замаскирано. При по-голяма надморска височина, където снежната покривка е по целия терен, глухарките често устройват гнездата си до стъблата на стари дървета.

Лисицата, златката, бялката и по-едрите представители на дневните и нощните грабливи птици.

Глухарят е един от най-интересните и емоционални обекти на лов. Вписан е в Червената книга на България като застрашен вид. Поради ниската му численост е с ограничен режим на ловуване. Разрешени за лов са само мъжките глухари. Отстрелват се възрастни птици на токовища, където пеят най-малко 5 глухара. Броят на птиците за отстрел се определя от запасите и половото им съотношение. Женските птици са забранени за лов у нас още със Закона за лова от 1926 г. Годишният отстрел на глухари у нас е много малък. Срокът за ловуване е от 15 април до 15 май. Въпреки продължителната забрана за лов, запасите на глухара у нас са много ниски - около 2000 бр.

Най-голямата сбирка на трофей от глухар в България е тази на цар Фердинанд, съхранявана в двореца „Царска Бистрица”- Боровец. Като трофей се оформят цели препарирани птици или препарирана глава с надгръдника и опашката.

В някои северни страни (Швеция, Норвегия, Финландия) годишният отстрел на глухари преди 30-40 години е достигал 30-100 хил. птици, но в настоящия момент е около 10-15 хил.

Месото на глухара е много твърдо и мирише на смола, но може да се консумира.